Погледнах съобщението. Студено, свирепо, напълно лишено от милост.
Моят iPad внезапно изпиука силно с известие за входящо видеообаждане.
Погледнах екрана. Беше FaceTime обаждане, идващо от неизвестен, общ имейл адрес. Под имейла обаче данните за местоположението показваха, че устройството е свързано към мрежата „JFK Free Public Wi-Fi“.
Усмихнах се. Капанът официално щракна.
Щракнах върху „Accept“.
Лицето на баща ми изпълни екрана с висока резолюция. Той изглеждаше абсолютно ужасно. Беше се зачервил в наситено, яростно, обляно в пот червено. Дишаше тежко, а очите му бяха широко отворени от неистова, животинска паника, каквато никога преди не бях виждал.
На заден план, зад рамото му, елитният салон за международно чекиране на първа класа, заграден с кадифени въжета, представляваше сцена на абсолютен, зрелищен, унизителен хаос.
„Arthur! Какво, по дяволите, става?!“ — изрева баща ми в телефона, оглеждайки се диво из терминала, сякаш очакваше да изскоча иззад някоя колона. „Къде си?! Служителката на авиокомпанията тук е идиотка! Казва, че билетите ни не съществуват! Казва, че резервацията е била анулирана вчера!“
Отпих бавна глътка от кафето си, облягайки се назад в коженото си кресло.
През екрана наблюдавах как се разгръща апокалипсисът. Vanessa крещеше на ужасена, объркана служителка по билетите, удряйки яростно с маникюра си по мраморния плот. Майка ми, Eleanor, стоеше близо до купчината им дизайнерски куфари, плачейки от дълбоко смущение, докато други богати пътници от първа класа сочеха, шепнеха и активно се отдръпваха от суматохата.
„Vanessa се опита да използва своята Platinum карта, за да презавери полетите, но беше отхвърлена!“ — продължи да крещи баща ми, като от устните му хвърчаха пръски слюнка. „Терминалът изписа, че картата е конфискувана! А мобилните ни телефони са напълно спрени! Трябваше да се моля на един тийнейджър да ми заеме своя iPad, само за да се обадя на твоя iCloud имейл! Оправи тази банкова грешка веднага, Arthur, хората ни зяпат!“
„Няма банкова грешка, татко“, казах аз.
Гласът ми не беше вик. Беше тих, смъртоносен, абсолютно непоколебим монолит на авторитет.
„За какво говориш?“ — заекна баща ми, като цветът най-накрая започна да се оттича от лицето му, щом тонът на гласа ми достигна до паникьосания му мозък.
„Аз анулирах полетите, татко“, заявих хладнокръвно, изговаряйки ясно всяка сричка. „Анулирах луксозния круиз. Анулирах пентхаус апартаментите в Rome.“
Направих пауза, оставяйки тишината да отекне през Wi-Fi връзката.
„Също така анулирах кредитните ви карти. Прекратих завинаги плановете за мобилните ви телефони. И за всеки случай анулирах плащанията за наема на апартамента на Vanessa в центъра. Предизвестието за изгонване трябва да е на вратата ѝ до четвъртък.“
Баща ми се втренчи в екрана. Устата му зейна. Мозъкът му грандиозно се провали в опита да асимилира апокалиптичния мащаб на информацията. Изглеждаше като човек, на когото току-що са казали, че слънцето никога повече няма да изгрее.
„Какво?! Не можеш да направиш това!“ — изпищя той, а гласът му премина във високо пискливо скимтене. „Ние отиваме в Europe! Ние сме твоето семейство! Ти си ни длъжен!“
👉 Przeczytaj część 3/5 tutaj >>
